Светът е нашия хоризонт
Светът е нашия хоризонт
Частичността
Когато преди няколко години написахме текста “Защо не сме феминисти” и започнахме да заемаме откровена позиция срещу феминизма, аз си имах своите съмнения. Трудно е да вземеш решение да се отнасяш критично към това, с което си се идентифицирала почти безрезервно и което е образувало твоето активистко ДНК. Трудно е да се сблъскаш с честността да поставиш себе си под въпрос вместо да се поддаваш на привидно добронамерените мантри наоколо. Кой иска да бъде обвинен за това, че не защитава жените, че не се бори за тяхното «освобождение»? Кой иска да бъде обвинен за това, че изключва транс хората и по този начин оправдава насилието срещу тях? Кой би искал да бъде идентифициран с най-долната сексистка порода в това общество? Разбира се, никой. И в желанието си да избягаме от тази реакционна цензура е лесно да защитаваме безкритично всякакви догми. Със затворени очи, с членска карта между зъбите и свалени панталони.
Но трябва да се откажем. Трябва да се откажем да бъдем безкритични, защото няма да излезе гратис. Феминизмът е една от основните частични идеологии, които в момента тържествуват в нашето общество. Това, че тя е частична идеология и борба, означава, че не се стреми към цялостна промяна на света, в който живеем, че няма цялостно виждане за експлоатацията, господството и потисничеството на човешките същества, като вижда връзката между тези отношения на експлоатация и господство като цяло, без да ги отрича. Вместо това тя се фокусира върху конкретен аспект на това потисничество, като го приема за основа на борбата. Това означава защита на реформите в конкретния интерес на всяко движение, а не утвърждаване на революцията за изграждане на друг свят. Ето защо, въпреки че често е породено от искрена воля за борба, то, наред с другото, е начин да се сътрудничи с разделението между едни същества и други, с атомизацията, която капитализмът ни налага.
От собствен опит знам, че повтаряща се характеристика на всички видове феминистки сбирки и групи е липсата на съдържание. Не се обсъжда съдържанието. Не се обсъжда какво е важно. Дори в групите, които имат ясна позиция по някои от актуалните теми, няма място за рефлексивни въпроси, за анализ и съвместно мислене за това откъде идват и накъде отиват жените на този свят. Отчасти от страх, че няма да се съгласим с нищо, отчасти, за да запазим заблудата за единството на жените, отчасти заради активистката логика. А когато случайно и с “риск за живота” се постави някой въпрос, са възможни само две позиции: избухва схизмата.
Схизмата
Спорните позиции във феминизма се въртят главно около четири въпроса: проституция, порнография, кореми под наем и пол.
Най-общо казано, радикалният феминизъм се застъпва за премахването на всички тези категории или реалности, а куиър/транс феминизмът ги оправдава и изпира, като дори използва други названия, които ни позволяват да разберем накъде духа вятърът: сексуална работа, постпорно, сурогатно майчинство…
Естествено тези позиции не са затворени и съществуват различни комбинации по четирите въпроса, но поляризацията се основава на тези принципи: премахване или законодателно регулиране на проституцията, против или в подкрепа на съществуването на порнографията, забрана или легализиране на сурогатното майчинство и накрая, премахване на пола като културна конструкция, произтичаща от биологичните полове, или утвърждаване на пола като субективна идентичност, която всеки трябва да има право да определя и която не произтича от никакви биологични характеристики. Ще разгледам малко по-задълбочено последния въпрос за пола.
Както виждаме, и радикалните, и куиър феминистки разглеждат пола като културна категория. Въпреки, че за някои той се определя като културен корелат на биологичния пол (радикални феминистки), а за други — като халюцинационен ефект на натурализираните жестове (по думите на гуруто Джудит Бътлър). Освен това, първите твърдят, че сексът е нещо биологично, материално, а вторите отричат материалността на секса и го разбират като културна конструкция.
Куиър
Куиър възгледът за пола и секса има редица сериозни последствия, които отчасти се критикуват от радикалните феминистки и други части на – да кажем – по-класическия феминизъм. Основният от тях се дължи на факта, че полът е нещо, което се определя от самия човек. В резултат на това категорията «жена» се оказва безполезна. Защото жената е тази, която иска да бъде жена, а не тази, която се ражда с биологични характеристики, които я поставят в женската част от възпроизводството на вида. Твърдението, че жените страдат от специфично насилие, защото са жени (т.е. защото имат биологичен контрол върху възпроизводството), вече не би било валидно при тези теории. Ако няма жена, няма и патриархат. Това е основната последица от тази теория и основаните на нея политики.
Когато казваме, че патриархатът не съществува, имаме предвид, че той не съществува теоретично, защото в действителност очевидно патриархалната система не престава да функционира заради това, че се приемат закони, позволяващи на хората официално да определят пола, с който се идентифицират, без да е необходимо да го оправдават чрез медицинска диагноза за полова дисфория или други подобни процеси.
Един от първите въпроси, които изникват, когато човек се запознае с куиър теорията, е какво означава да си жена. Ако да бъдеш жена не означава да се родиш с вагина и женска репродуктивна система и поради това да заемаш оскърбително място в това гадно общество, в което се опитват да контролират телата ни, като ги осакатяват, изнасилват и отменят всякакъв вид автономия и свобода, за да контролират възпроизводството на вида, какво, по дяволите, е да си жена? Това, което феминизмът нарича пол, причинява дискомфорт на всички. Жените не се идентифицират с нашата експлоатация, което се извежда от куиър теориите и по-специално от понятието за цисджендър.
Според тези принципи, субектът на феминизма престава да бъде биологичната жена и се размива в нещо като «женски тела и/или тела с дисидентски сексуалности и полови идентичности», като по този начин включва транс и LGTBIQ+ хората като «политически субекти на борбата». Фактът, че транссексуалните трябва да бъдат считани за жени, кара радикалните феминисти да настръхнат.
Куиър теорията има постмодерен характер. И в този смисъл – подобно на постмодернизма – той е прикрит отказ и отрицание на възможността за революция. Поражение, което се преструва, че не е поражение, а напротив – че е много подривно и много революционно. Трябва да си много наивен, че да се преструваш, че насилието на капиталистическата комерсиализация на сексуалността е нещо подривно и освобождаващо. Всички постмодернистични предложения не преодоляват тази система. Напротив – те са радикално оправдание на идентичността, индивидуализма, стоката и следователно на цялата система на капиталистическо и патриархално господство. И ние отказваме да преглътнем това.
“Радикалното”
Повтарящите се критики на радикалните и класическите феминистки (от PSOE) се въртят около последиците от куиър или трансфеминистките законодателни реформи, които вече са започнали да се осъществяват в други страни и които от години се предлагат в испанския парламент от страна на Подемос. Почти всичко, което успяват да направят е да изброят тежко и едно по едно всички последици от този вид закони, които по същество могат да се обобщят бързо: възможността мъжете да се възползват от правните предимства, които жените са получили в рамките на институционалната борба срещу насилието, основано на пола. Мъже в женски затвори, в женски спортни състезания, насилници, които могат да се измъкнат от съдебен процес по отношение на насилие над жени, като се самоопределят като жени, и т.н.
Двете основни критики, които следва да се отправят към подобни позиции са, от една страна, основното им разделение на патриархат и капитализъм, което прави възможно и разделението на култура и природа, както и убеждението, че биологичният пол (с добре известната репродуктивна способност на жените) може да бъде отделен от социалния му корелат и, от друга страна, лъжата за възможността за премахване на пола.
Как се премахва полът – питам се аз. Този въпрос ми напомня за една случка, която преживях преди няколко години. На едно феминистко събрание някой попита на глас как бихме могли да премахнем привилегиите, които мъжете имат в това общество. Една другарка отговори бързо и категорично: чрез закон! Беше 5 сутринта и се опитвахме да лагеруваме на Пуерта дел Сол (по време на протестите през 2011). Знаех, че трябва да се прибера вкъщи и да заспя веднага.
Предполагам, че отговорът на въпроса как се премахва полът ще бъде нещо като закони и образование. Тоест, чрез държавата. В крайна сметка, става дума за искане на права, представителство, признание от страна на държавата… От държавата – същата тази държава, която управлява експлоатацията ни като пролетарии и като жени, която ни репресира, когато е необходимо, която използва господството над жените, за да поддържа капиталистическата система. От тази държава ли искаме да заличи чрез закони и образование дълбоко вкоренените отношения на господство, които поддържат нашето общество? Да бе.
Връщайки се към критиката на разделението култура/природа и патриархат/капитал, трябва да кажем, че ако останем на ниво култура, за да променим нещата, означава да играем в ръцете на капитализма. Материалните разлики в ролята на мъжете и жените във възпроизводството на вида винаги ще съществуват (всъщност, ако не съществуват, то ще е защото живеем в абсолютна антиутопия). В организацията на човешкия живот винаги ще има съотношение между половете. Това, разбира се, не означава по същество отношения на господство, насилие и контрол над женските тела, нито че тялото не може да бъде изживяно по много начини и не е подчинено на непробиваеми идентичности (независимо дали са бинарни или безкрайни). Да го пренебрегнем обаче означава отново да се откажем от материалността и да останем в един анализ от символично ниво, който има буржоазен привкус.
Да обобщим
Понастоящем, тази поляризация е въплътена в институционалната политика на двойката Подемос-PSOE, което доведе до сблъсъци по повод назначаването на Ирене Монтеро за министър на равенството, както и на ЛГБТ активистите Беатрис Химено и Боти Гарсия начело на свързаните с тях институции и предложения от Подемос Закон за транссексуалните права. Тя е в основата и на изключването на Феминистката партия от Izquierda Unida и на ожесточените сблъсъци в рамките на протестите на осми март, като дори се стига до сблъсъци за отнемане на главната позиция на демонстрацията в Мадрид.
Двете позиции основно съвпадат в радикалното отделяне на културата от природата, стигайки до куиър крайността на отричането на природата и в искането на «неща» от държавата, някои под формата на декрети за премахване на ролите на половете (сериозно ли?), а други под формата на държавно признаване на субективни идентичности.
Тази схизма добре илюстрира конфликтите и противопоставянето между различните частични реформистки борби. Начинът, по който интересите на едни и други субекти влизат в спор, когато техните позиции нямат нищо общо с разрушаването на този свят, а са пристрастни и се борят само за интереси около конкретен въпрос, които лесно се различават от тези на групата пред тях.
Нашето
Трудността сред тази бъркотия се състои именно в това да не се идентифицираме с никоя от каноничните позиции, да запазим критична и революционна позиция пред лицето на тези реформистки защити, като същевременно се борим със зъби и нокти срещу патриархата и за човешка общност, в която няма класи и господство, основано на пола. Да се разбере обаче, че е капан да се претендира да се премахват на различията между половете, тъй като винаги ще съществува фундаментална разлика между мъжете и жените, която по дефиниция не е разлика, оправдаваща господството: репродуктивната способност, която е физическа, материална и биологична разлика.
От съществено значение е да се анализира положението на жените и отношенията на патриархално господство в нашия свят, като се вземат предвид категориите на капиталистическата система и как капитализмът е използвал и продължава да използва основите, положени от патриархата, за да контролира възпроизводството на работната сила чрез организирано и структурно насилие срещу жените. Трябва да сме наясно, че капитализмът не обяснява всичко, но без него не може да се разбере нищо.
Нашият хоризонт не може да се ограничи до разликите в заплащането, националните изисквания или маркетинга на емисиите на CO2. Нашият хоризонт не е правото на жените да се продават на същата цена като мъжете, на чернокожите да се продават на същата цена като белите или на животните да се продават на същата цена като хората. Нашият хоризонт е да не се продаваме. Да не бъдем експлоатирани. Да не живеем подчинени на отношенията на господство на едни над други, които съсипват живота на всички нас. Нашият хоризонт е да сложим заедно край на социалните отношения, наложени ни от капитализма и патриархата, от работата до леглото и всичко между тях. Нека не се увличаме по реформи и незабавни мерки, които, колкото и да искат да ги представят за революционни, само укрепват системата, която ни владее. Нашият хоризонт е друг: глобалната човешка общност.